25. Февруари до 1. Март 2015

Този път ще трябва да започнем разказа с нашата квартира в “Ел Чепито”. През деня беше един доста непретенциозен хостел с удобни легла, който през нощта съвсем неочаквано и потайно се превръщаше в затвор с максимална сигурност. Но това го разбрахме чак на третата нощ, когато собственичката заключи желязната врата  и с това единственият изход от този затвор…ъъъ…хостел. Изглежда това се случваше всяка нощ, но тази вечер сигурно и се беше приспало рано, а ние тъкмо играехме на карти във т.нар. патио (вътрешният двор). Авариен изход? На кой му трябва такова нещо? Важното е собственичката да се чувства защитена и то от собствените си гости. Ама честно казано при звуците, които издаваше един от тях, и мене щеше да ме е страх ако бях сама. Всяка вечер и рано сутрин “съседа” отсреща смърчаше, храчеше и плюеше все едно живота му зависи от това. А както изглеждаше и боба нещо не му понасяше. Толкова беше гнусно и отвратително! Но пък хостела беше евтин и през една врата беше най-добрата пекарна в града, където хапвахме сутрин, обед и вечер, тъй като не открихме и един ресторант който да е отворен след 19ч, освен бърза и мазна храна.

Почвата около Естели е благоприятна за отглеждане на тютюн и в района има няколко фабрики за производство на пури, които могат да бъдат посетени. Но от много зяпане из магазините за втора употреба не ни остана време за тях. А и в тази жега предпочетохме да се разхладим в близкият водопад, отколкото да се мотаме из някакви цехове. Но главната причина, заради която бяхме дошли, беше каньонът в Сомото, който се намира на около два часа път от Естели. Каньонът е един пролом, който реката Коко си е проправила преди милиони години през вулканичните скали и е описан в пътеводителя като една от новите природни атракции на Никарагуа. Щом е така, трябва да го видим преди да е станал твърде туристически. Решихме да се пробваме сами да прекосим пролома, което още от началото не се оказа лесно, тъй като ни заявиха, че “входа” не е обозначен и труден за намиране. Затова пък до изхода се стигало лесно. Ами тогава ще вървим срещу течението – в буквалният и в преносният смисъл. Още след няколко метра пред нас се разкри една природна идилия с крави, магаренца и огромни кактуси. След още няколкостотин метра скалите от двете страни на реката започнаха да стават по-стръмни и трябваше да се катерим като козички по тях, а когато вече и това не беше възможно ни се наложи да се цопнем във водата. Тъпото беше, че въобще не се бяхме подготвили подобаващо за този излет и не бяхме взели нашата водонепромокаема чанта, така че трябваше да се опитаме да държим раниците над главата си, за да ги опазим сухи. Но сега в тях бяхме натъпкали и дрехите си и обувките и те вече тежаха повечко. Вече тъкмо се кефихме, че не беше трудно след като прекосихме първата “мокра” отсечка, когато пред нас се появи следващото препятствие- от ляво и от дясно само високи скали, а по средата около стотина метра дълъг канал. Момчетата си помагаха взаимно да пренесат раниците, използвайки празната трилитрова туба за вода като въздушна възглавничка. Горкият Нийлс, с неговото вече смъкнато до 69 кг тегло, доста се поизпоти. Надин и аз също помагахме с каквото можем, за да улесним ситуацията. Аз нагазих с обувките и опипвах до къде може да се стига дъното, а след това търсех удобно място по скалите, където момчетата можеха да направят кратка почивка. И така с взаимни усилия успяхме за 5 часа да прекосим Каньонът на Сомото. Едно мокро, но страхотно приключение!